Стиховете на Димитрина Благоева говорят за изгубените илюзии на любовта и това, което остава след нея - болката и раните, душевната самота и празнота. Любовното отрезвяване постепенно се превръща в екзистенциално, води до безразличието и абсурдността на всекидневното битие. Езикът на тази поезия е оголен, нащърбен, отелесен, вгорчен, на места безцеремонен спрямо някаква илюзия. Въпреки това, някъде дълбоко в неговата канава е втъкан един заклещен вик - спомен за възможността да бъдем други, да се издигнем над материалното, един копнеж по заглъхналия бунт на мечтаещата душа.