„Писането за мен не е въпрос на желание, нито пък на прехрана, то е потребност. Аз дълго премислям героите си, обиквам ги, за да могат и другите да ги обикнат." Това творческо верую на французина Жилбер Сесброн (1913-1979) обяснява вълнението, с което се четат неговите произведения. Завършил политически науки, радиожурналист, белетрист, есеист, драматург, носител на наградата на Париж за цялото си литературно дело (1978), той се докосва неизменно до парливи теми на живота - изоставените деца, насилието, евтаназията... Защото, „изправен пред толкова болки и несправедливост, усещам, че нося отговорност, причастен съм и изпитвам състрадание".

В романите, обединени в това томче, Сесброн пресъздава злощастни съдби на деца - на един може би бъдещ Моцарт, наранен от не винаги честните игри на възрастните, или на самотни, настръхнали бездомници, изгубени кучета без нашийници, сблъскали се с много грозота, жестокост и корист.

„Обичайте, останалото не бива да ви интересува" - тези думи на свети Августин могат да се поставят като мото към
творбите на Жилбер Сесброн.